Имало едно време море ...

Автор: Гердан Йорданов

Пиша това за всички приятели на морето, любители на екстремни преживявания и подводната флора и фауна.

Казвам се Гердан Йорданов и се гмуркам от малък и имам преки наблюдения върху промените на Черно море още от далечната 1964 година. Лятото на същата тази година ми беше първото навлизане в подводния свят. Созопол ми беше любимото място. От нея (1964) година до ден днешен (2012) не съм изпускал нито една година без да се гмуркам в нашето море.

Лятото на 1964 година, както предполагате, съм бил още дете. Дете, изпълнено с желание да опознае царството на мълчанието. Моите родители усещаха моя порив за морски приключения и ми купиха една маска за гледане под вода. Тогава излязоха едни нескопосани очила българско производство. Наричахме ги тенджера, защото приличаха на такава. Страшно неудобни, корави, нетрайни и даващи нереални образи, но дори и те си бяха ценна придобивка за мен.

С нетърпение навлязох в морето и чудото стана. Всичко беше по-хубаво дори и от това, което си бях представял. В плитчината пред мен се откри гледка от веещи се кафяви и зелени водорасли и множество шарени рибки, които тогава не знаех какви са. Бях впечатлен от всяко камъче, мидичка или скарида. Отражението на слънчевите лъчи от водата към дъното се движеше с вълшебни цветове. От гледката пред мен дори забравих, че трябва и да дишам. От този ден нататък гмуркането ми стана хоби и цел в живота. Цел, която постигнах.

В онези времена на моето детство и юношество морето не приличаше на сегашното. Беше бистро, чисто и пълно с живот. Рапанът беше непознат или малко познат. Беше атракция ако извадиш един или два. Мидените полета бяха навсякъде, а мидата както знаете е филтърът на нашето море. Сега черната мида е намаляла драстично благодарение на рапана, който се размножава взривоопасно в нашето море. Уловът му е разрешен в промишлени количества, с което до някъде се контролира ситуацията.

В детските ми години съм хващал, със саморъчно направена въдица, черноморска скумрия в големи количества. Хващал съм и рибата спари, която я имаше в изобилие. Калканът, рано на пролет, излизаше дори в плитчините на плажа със стотици. Това вече го няма. Виждал съм и риби, които никога не разбрах какви са, изобщо от кой вид са. Риби като лефер и лаврак се срещаха навсякъде по българското Черноморие. Сега си е направо късмет да видиш някоя от тях. Паламудът си беше редовен посетител на наша територия. Сега е прецедент. Всичко това си го обяснявам с бързите темпове на замърсяване на Черноморието. В моите детско-юношески години нямаше големи курортни комплекси и изобщо морският ни туризъм не беше толкова масов като сега. Лошата инфраструктура, драстичното намаляване на черната мида, тралещите плавателни съдове и изхвърлянето на битови отпадъци доведе Черно море до колапс. Да не забравяме, че морето е затворено и заобиколено от крайно бедни държави, които нехаят за екологията или просто нямат средства. Очаквам в скоро време да изчезнат като вид от нашето море дори цацата и сафридът, което ще бъде много жалко. Нещо повече – катастрофално. Рискуваме морето ни да се превърне в мъртво. Ето защо, аз лично съм решил за себе си да работя върху това, да обучавам гмуркачи и водолази като наблягам най-вече към любов и опазване на това, което все още е останало.

Стремежът ми е да показвам красотите на подводния свят и колко крехък е той. Свят, който природата е създавала милиарди години, а човечеството го унищожава с дни. Едно от най-показателните за това е нашето Черно море. Ето защо всеки един гмурнал се под вода, докоснал се до този рай, започва да си задава въпроса – Как можем да съхраним това?

Екологията и опазването на съществуващия свят е задача на цялото човечество. Задача, която може би е най-трудната поставяна изобщо някога. Непосилна ли е тя, предстои да разберем. Черно море е неразделна част от този свят. Малка брънка, която не бива да бъде пренебрегната.

За да запазим видовете в Черно море, трябва всеки от нас да се замисли, не само какво хвърля в морето, но и какво взима.

Надявам се моят кратък разказ да е повлиял поне на един от хората, които са го прочели, тогава целта на това писание е постигната.

Лондон, 28.11.2012